Ако сте фен на Байерн Мюнхен и в събота вечер, след дълги часове на терзания все пак сте положил глава върху калъфката на възглавницата, то това е била четвъртата калъфка за последния месец. Ах, колко тежко…

А всичко започна като приказка. Събитията в тазгодишното издание на Шампионската лига следваха своя приказен сценарий. Случваха се какви ли не неща, но баварците крачеха към своята заветна цел – да бъдат на финала, да бъдат на последния мач на своя стадион. Не им пукаше, че той на този 19 май ще носи друго име. Не им пукаше май много и за това, че изтърваха Бундеслигата. Дори звучната петица от миналата събота мина някак си ей така покрай вниманието им. Паралелно на това съдбата им поднесе подарък – за съперник имаха завършилия на 6-то /!/ Челси. Могъщата Барселона бе елиминирана. Дойде денят. Прокобата от негативната серия трябваше да свърши точно на този ден. Прокоба, дала на Байерн незавидния едничък успех от последните цели пет участия във финални мачове в този турнир. Южната трибуна сътвори уникална хореография. С грамадни букви бе изписано «Нашия град, нашия стадион, нашата купа»! Вълнуващо, зрелищно! И се започна – типично газене цял мач. Положения, греда, отменен гол. Натиск, корнерите колко станаха по едно време – 15, 16 или 17 на 0? И трябваше да се стигне до гола на Мюлер, за да започне уникалната серия от грешки, довела до триумфа на гостите.

Този път англичаните бяха главните герои в прочутата футболна поговорка. Онази дето уж всички играят, пък накрая все немците печелят. Макар минута преди края поговорката да бе перифразирана на нещо от сорта, немците играят, немците печелят. Не би. Юп Хайнкенс се доказа като изхабен треньорски мастодонт от една генерация, която явно не иска, а и едва ли има сили да се развива нанякъде. С какъв акъл ще извадиш голмайстора Мюлер, за да прави тур за овации? Това автоматично подсказа, че Байерн са смятали двубоя за приключил. Има някакви досадни няколко минутки. Фрапиращо! Бе загубено пихологическо предимство №1. После започнаха продълженията. Те вървяха същата тоналност. Мюнхенци атакуват, Челси чака дузпите. Байерн обаче пръв ги дочака, макар и само една, но тя трябваше да се окаже достатъчна. Пак не се получи. Бе загубено психологическо предимство № 2. Там някъде в топлия мюнхенски въздух взе да се усеща, че единственото нещо, което може да се случи тази вечер, е просто Челси да спечели. Започнаха все пак допълнителните дузпи, нищо не се знаеше. Мата изпусна, но и това не помогна в крайна сметка. Бе загубено психологическо предимство № 3. Много станаха, не мислите ли? Роман Абрамович вече виждаше заветната купа на европейски крале на почетна екстравагантна обиколка из полуостров Чукотка. А немците продължиха невероятната си серия от 6 финала и само една усмивка. Поне спестиха от направата на нови емблеми – останаха си с четирите звездички.

Това се случи. За неутралния наблюдател, като мен, в дълъг период на мача ми бе безразлично кой ще победи. Исках хубав мач, исках екшън – това се получи. Накрая при празнуването пуснаха няколко от любимите песни на публиката на Челси. Нямаше ги досадните неща от типа на «We are the Champions». На пичовете от Западен Лондон първо им завъртяха един от легендарните хитове на Меднес «One Step Beyond» и те полудяха. Направиха лудо пого, млади и стари накуп. Извинявам се, ама домакините бяха решили за тъпата си церемония преди мача да извикат местния Краси Аврамов да врещи по микрофона, в съпровод с местния Васко Василев. Или по-скоро некъв пънкар с цигулка. Ужасяваща комбинация! Аре, аре, тук вече не мога да си позволя неутралност. Футболът затова е интересен, защото често е алогичен. Ама с музиката компромиси няма. На 19 май доброто взе връх!

Челси направи своята «Една стъпка отвъд». Добре дошли в клуба на големите!